Помня моята първа силна проява на детска любов.

Заградих любимата в ъгъла на терасата на детската градина и й казвам
- Ще играеш само с мене!

И то, детето, не се противи.
Сигурно тия прояви са били ясни за околните, защото когато детската учителка ни видя в първи клас двамата на един чин, възкликна усмихната

- О, неразделните!

И аз риших, че тия отношения трябва да се уредят!

Не се замислих как, а заведох "годеницата" при майка си и попитах
 - Харесваш ли я?
Тя я хареса и каза да я изпратя до дома й.

А през целия тоя съвместен "поход", махленските деца се криеха зад ъглите, кискаха се и ни замеряха с топки от стари весници. Аз, възпитан в чувство за безопасност и свобода, не им обръщах внимание и успокоявах спътницата.

За съжаление семейството ми се премести в друг квартал и любовта прекъсна. Срещнахме се след две години на репетиция на детския хор Бодра Смяна. Момичето ми се усмихна мило, но аз вече влизах в пубертета и дивашки го подминах. Голям грях. Дали е простим, защото е детски, ако е детски?

Грях или не, но вината май плащам до днес. 75 години по-късно...

Румито възлюблена, докато страстно й налитах. Белегът още стои.