Мечтател безумен, образ невъзможен,

на тъмна епоха син бодър, тревожен,

Раковски, ти дремеш под бурена гъст,

из който поглежда полусчупен кръст.

Спи, дреми, почивай, ти, който не спеше,

ти, кой беше вихър, котел, що кипеше

над някакъв злобен, стихиен огън.

Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?

 

Природата веща беше се сбъркала:

тя от теб да стори гений бе искала,

затова в глава ти като в една пещ

фърли толкоз пламък и възторг горещ,

но друг таен демон се намеси тамо:

ти стана създанье от крайности само,

елемент от страсти, от злъчка и мощ,

душа пълна с буря, с блясък и със нощ.

Твойта вражда беше вражда сатанинска,

твойта любов беше любов исполинска,

любов без съмненье, без свяст, без предел,

що кат кръст огромен ти беше понел.

Твоят символ беше: смърт или свобода,

сънят ти — Балкана, кумирът — народа,

народа с безчестье и с кърви облян.

 

Твоят живот целий беше един блян!

 

Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.

Ти се вреше дръзко в миналото срито

и оттам влечеше кат победен знак

векове от слава, затулени в мрак,

за царе, юнаци вълшебни преданья,

обраснали с плесен старинни сказанья;

твоят орлов поглед виждаше навред

от българска слава останки безчет

и в тъмна ни древност, бездънна провала,

ти вкарваше смело вселената цяла.

Нищо невъзможно за теб не оста.

ти даваше образ на всяка мечта.

На неми загадки, сфинкси безответни

предлагаше твойте въпроси заветни;

исторйята, мракът, времето, редът

не значеха много в големий ти път;

ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,

нещастен мечтател, апостол и воин,

в един час делото на пет векове.

Чухме ний твойте горди викове,

когато при Сава[1] и при Дъмбовица[2]

викна пръв „Свобода! Сяйна е зорница!“

И ту с перо остро, ту с гореща реч

надеждите сейше наблиз и далеч.

Един само буден сред толкова спящи,

ти един за всички като демон бдящи

работи, бори се, стреска, вълнува,

тук мъдрец замислен, там луда глава,

мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

поет и разбойник под съща премяна,

мисъл и желязо, лира и тръба:

всичко ти бе вкупом за една борба.

Исторйята има да се позамисли

във кой лик безсмъртен тебе да причисли.

 

Ти умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни…

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!

 

Пловдив, 1882

!!!

В своите неиздадени фейлетони "Знаеш ли кои сме" Любен Каравелов и Христо Ботев с гордост споделят с какво благоговение нашите български патриоти говорят за Раковски, за Хаджи Димитър, за Стефан Караджа...

Георги Сава Раковски е знаел 9 езика с диалектите им. Но първо е изучил българския език и обичаите ни, събрал е близо 1000 народни песни от селата, правил е множество изследвания на ръкописи, вниквайки в древността на българския народ.
Франция отказва на турците неговото екстрадиране, поради ценната му работа в библиотеката в Марсилия, защото в цяла Европа е нямало човек, който да владее толкова езици.
Той е първият човек, превел книга от санскрит, владеел персийски с диалектите му, гръцки, френски, английски и т.н. Единственият българин с паметник в Делхи, Индия.
Гърция издава гръцки паспорт на Раковски и го спасява от смъртната присъда, издадена му от Турция, когато той се предава, за да освободи другите арестувани и съдени, като поема цялата вина и ги спасява.
Гръцкият посланик го изисква в посолството, преди да се изпълни смъртната му присъда и го изпраща в Марсилия, спасявайки го. Както по-горе писах - французите също отказват да го предадат на Турция, като безценен за тях.

През 50-те години, училищата организираха "пътешествия" из България. Включваха се деца по собствено и на родителите им желание.
При едно от тия пътешествия, 12-годишен, преди нощуване в Търново, с едно момиче отидохме на разходка към Царевец, седнахме на пейка 10-ина метра над павирания път, и неусетно се забавихме доста. Когато се сетихме да се прибираме, веднага срещнахме групата учители, тръгнали да ни търсят.
Това приключение се разбрало от останалите ученици, които са си мислели бозна що. А ние само си говорехме. На другия ден, при една почивка, съм се отделил на 2-3 метра от групата и си лежа с глава на раницата.
А една учителка си помислила, че страдам от снощното унижение (а за мене нямаше такова, само момичето плеснаха 1-2 пъти по врата). Та дойде тая учителка, сложи ръка на рамото ми и вика "Мечтател безумен". А аз тогава не знаех "Раковски" на Вазов...