Първо ще припомня светлити дни и часове, после "мерзостта на запустението".

До днес си стои черквата на село Бутово, запустяла разбира се.

А тя помни събития ПОКЪРТИТЕЛНИ. Строена е след Освобождението. Висока и широка, с камбанария, а вътре с балкон за черковния хор. ИМАЛО е ТАКЪВ ХОР! Щото селската прогимназия е имала учител по музика, и той е готвел хористките. Майка ми и леля ми са пели там.

Майка ми е разказвала за първата служба на новия свещеник, когото и аз помня от 50-те години на миналия век.

Дошъл владиката, черквата пръщи от народ, а младият поп пее като ангел и сълзите му капят. Жените и те в сълзи. Мъжете онемели от чудото. Не може ИСУС да е пропуснал тоя миг, защото "Където се съберат двама в мое име, и аз съм трети между тях". И селото НАИСТИНА беше благословено.

Живяло се е в това село човешки, без политическите бури и кървища. Макар че имаше един с прякор "Тесняка" от БСДП "тесни социалисти", един "Чърчил", и "Дучето", и ГМ-то имаше (бащата на Анастасия Мозер, антикомунист), и "Немцоя", и Цвая, и Олрайта....

Виждал съм как в един двор репетира ПО НОТИ селската духова музика, 5-6 души българи (макар че имаше в селото малко цигани и турци, сега мнозинство), и даже туба-бас имаше, викахме му "буро-то", бурията.

При смъртта на цар Борис имало голям плач, а сълзите за Георги Димитров помня и аз. Помня още как на площада се говореше между хората, че някъде в България се появил облак като кама, който паднал и се забил в земята... Човешки реакции. Смъртта на водачите е повод всеки да поплаче за СВОИТЕ покойници, па и за своя неизбежен край...

Георги Димитров съм посрещал два пъти. Веднъж 5-годишен, до ЖП-надлез Подуене, където той идеше от летище "Враждебна", Народът пълнеше булеварда и бурно приветстваше кортежа. Втори път на гара Бутово, където спря за малко влакът с тленните останки на вожда, Народът пак плачеше, а Цола Драгойчева слезе от влака и се спря до мене и брат ми, "Какви хубави деца", вика. Радиото постоянно свиреше един и същи траурен марш, до днес го помня. И ние няколко дни разигравахме полагането в мавзилея. За целта бях опекъл една "кукла" от тесто, 5-6 сантиметра дълга. Като я изядох после, се разтъжих за куклата и пак плаках, за куклата...

Не съм се отклонил, мисля, от разказа за черквата. Като БЛАГОСЛОВЕНА, именно ТЯ трябва да е давала ЧОВЕШКИЯ облик на всякакви събития в селото.

Имахме далечен роднина от селото, малоимотен като всички ПЛОДОВИТИ родове, който си вадеше хляба като бояджия в София. Той бил комунист преди 9-ти и малко нещо ятак. На един Великден, заможните му съседи оставили пещта с агнето, топлите козунаци и хляба, и отишли на черква. Лозан, Лозката, впрегнал каруцата, натоварил агнето и хляба и ги закарал на партизаните в гората на "Долно Бутово". Цялото село разбрало, но никой не го издал, щото знаят, че ще го обесят!!! А никой не иска да си вземе смъртта му на съвестта. И ОГРАБЕНИТЕ СЪСЕДИ СЪЩО.!!!
Тия българи предатели!!! Не е ли благословено селото?

След 9-ти богаташът на селото беше публично съден за укриване на жито за "държавните доставки". Цялото село на площада. Тишина. И аз там. Осъдиха го, че укрил 7 тона жито. Не помня след колко години, човекът се върнал жив и здрав от Белене. Той бил пред пенсия, и тия зверове комунистите, го назначили пазач на зарибения микроязовир. Там разполагал с къщичка, където можел са си почива и черпел с риба гостите си. Работа-мечта за мъж на възраст, според мен.

А попът с който започна разказа, остаря почитан от млади и стари. Синът му не го наследи в черквата. И той с меден глас, пееше в читалището на комсомолските мероприятия. Пееше соло на тогавашния комунистически репертоар... Това никого не учудваше - бащата певец и сина певец, добри хора, всеки с времето си. Дано е напуснал навреме селото, да не гледа как след 10-ти запустяват РОДНИТЕ МУ ДВЕ УЧИЛИЩА, високи сгради с големи прозорци, началното до черквата, и прогимназията край гарата, и РОДНАТА ЧЕРКВА...

ТРИ ХРАМА, за мене еднакво СВЯТИ.
Помните ли израза "мерзост на запустението" от Библията? Знакът на ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ. Не съм разбирал ужаса на тия думи. Сега го разбирам. Да гледаш пустеещи къщи и черкви е мъка, но да видиш ПУСТЕЕЩИ УЧИЛИЩА, това е смъртна тъга.

СЕГА ГО РАЗБИРАМ.

Там където е побеждавала "цветна раволюция", там все едно самият сатана е вършал. И в душите на хората е вършал.

Пази Боже и да бъде изцеление!

Изпрати ме веднъж баба ми да пална свещ в памет на нечие оздравяване. Аз съм ходил там, но нито свещи съм палил, нито са ме учили да се кръстя. Отивам, влизам, никой не ме спря или да ми се скара, както СЕГА лъготат някои облъчени от цветната революция. Било е към 1950-та. Гледам какво правят хората, и аз уж като тях. Само че свещникът за живите ми е висок, та запалих на ниското, за умрелите. Видях че се кръстят, и аз с един пръст. През това време всички жени гледали с интерес какво ще направи софиянчето. Тича след малко у нас съседката, задъхана от бързане да порицае баба, че не ме е научила да се кръстя. А баба се усмихва "Има време, ще се научи". И се научих.

Снощи у роднини две студентки, на 21 и на 23.5 години, се заговориха по "македонския въпрос". Това не ги интересувало, те искали СЕГА да живеят, а не да се ровят в минали векове. Това са деца на "промените". Влезли са в училище през 2005-те и 2008-ма. А родителите им са подскачали по сините митинги. И не са чували за националните борби за обединение на българите в една държава. Защото разделението е означавало ЧУЖДО, враждебно господство над сънародници. И огън, и кръв е означавало. (То и Кирчо Петков на техен акъл.) Моят прадядо е извел челядта си от Егейска Македония в село Волуяк, съседно на София. И роднини на баща ми имаше на няколко места в столицата, а чичо ме е членувал във ВМРО.
През 1988-ма се запознах в хладилния завод-гигант "Антон Иванов", София, с беглец от Западните покрайнини. Той разказваше как след пограма през 1918-та дошъл в училището сръбски учител, и всяка втора дума му била "Макя ви бугарска". Натиск за изселване! В трамвая в София бил свидетел на горка сцена. Младеж споменал проклетата пословица, рожба на националните катастрофи "Няма вече балами, избиха ги на фронта". Станал мъж на около 50 и ударил плесница на оратора. "Аааа, значи моят син е балама!" Но откъде ще знаят тия неща сегашни студентки...

Баба ми ме води за ръка. Трябва да е било към 1948-9-та. До нея върви сериозен мъж на около 40 години и й говори -
- Виж, Сулмиьо (Соломия беше баба ми), работата натам върви. Синорите ще падат и ще се работи общо. Русчето (малката дъщеря на баба ми, родена 1934-та) ще трябва да учи в София, при сестра си, пък ако не си в ТКЗС-то, по-трудно ще я приемат в гимназията (училищата бяха отесняли след войната). И баба ми, която беше купувала земя СЛЕД 9-ти, склони. Мъжът й работеше в железниците, голямо предимство, да влиза заплата вкъщи. А сигурно и учените й братя са я посъветвали.
Така ставаше в северняшкото село.
Друга картина в шопското Алдомировци, на 30-ина км от София. Бяхме на гости там, големшки момчета на 10-13 години. В общината е имало и побоища. Някои мъже се крият по къра, да не подписват. По улиците дежурят активисти на властта, една жена крещи мръсни клетви. Е, минала акцията, само един устискал да остане частник. Но останалите се замогнали и той станал за смях, човек от миналото, с кравите а не с трактора...

Високата технология"Цветна революция"". Димитри Иванов за психотрониката срещу Горби.

Първата черква, скромна като хамбар, се построи след 10-ти ноември. Джудже пред съседното соц читалище със салон за кино и самодейност.
А на 20 метра над къщата на свако ми, огромното танково поделение до Сливница (сега опразнено), поддържаше три оръдейни гнезда, останали от Сръбско-българската война 1885г...