"ИМА МОМЕНТИ, КОГАТО ЧОВЕК ГОВОРИ С МЪЛЧАНИЕТО СИ.."
                                            Димитър Димов, "Поручик Бенц"
              ... Подритна кално клонче и то го изпръска. Загледа се и забеляза: ЖИВА ЕЛХИЧКА леко да се е килнала встрани. Заприлича му на уморен клошар. А под нея има цяла купчинка отронени иглички, начупени клонки, раздрани гирлянди: Опърпани, Накъсани, Грозновати те се развяват безцеремонно на вятъра. Изтръпнали от Студа вдигат ръце нагоре като за молитва. За малко да се препъне в кръстачката, излязла изцяло на  пешоходната алея. Наложи се да я прескочи... И тогава неопределена вещ тупна в краката му. Изтрещя напълно изненадващо. Изтрополи шумно и започна да мига. Я, виж ти каква находка: СВЕТИ НО ЕДВАМ И НЕ ПЕЕ, А ПРЕВЪРТА И СКРИБУЦА?... 
           Огледа се... НИЩО... НИКОЙ... ПРИЗРАЧНА ПУСТОТА... И бездомните песове никакви ги няма! Наведе се, но не успя да я вдигне, забрави да свали ръкавицата си. Опита пак и я хвана внимателно. Държи я! А тя се намести посред дланта му. Беше от онези, прозрачните сфери.И не се произвеждат вече. Загледа се е нея с нескрито любопитство. Разпозна я, преди имаше такава светеща топка. И там, вътре, винаги имашесе иделична Къщичка, писани Прозорци, малка Вратичка, китна Оградка и ярка Звездича. Звездичката! А къде ли е? Паднала е сигурно. Не, вътре е, опряла се е на стоборчето. А пък смешните Снежинките направо са Полудели. Мятат се безспирно и безразборно нагоре - надолу.  Явно се пресмиват на закона за Гравитацията! Забърса я леко с кърпичка. Продължи да я заразглежда. Стана мило за СМЕШНАТА И СТАРОМОДНА ИГРАЧКА! А тя сякаш му се зарадва? Изпрати към него едва доловима, белезникава Светлинка. Стана Весело! Стана Преповдигнато! Стана Празнично. И каква само ИЗНЕНАДА! Получи Неочакван подарък и той го напипа в сърцето. И го отведе на съвсем друго МЯСТО. Придърпвсйки го свойски към тайната, пограничната зона и царството на забравеното ДЕТСТВО. Сега си спомни добре! Спомни си, имаше подобна коледна играчка. Дядо Петьо я донеси от Одеса, тогава пътуваше по тази линия... Дааа... Беше ОТДАВНА... ОТДАВНА Беше... Все едно, в този момент, един Приятел му разказва за чуждата Приказка, старият Филм, древното Предание! Видимо е повредена и нито свети, нито пее, но КАКВО от това?...          Прибра я в дрехата си. Стори му се да е Лекичка!? Стана му веднага Топло! Откъде дойде Топлинката? СПОМЕНА ПАРИ, ТОПЛИ... НЯКОЙ Я ИЗХВЪРЛИЛ... НЯКОЙ Я ОТКРИЛ и се ПОДТВЪРДИ факта: НИЩО В ПРИРОДАТА НАПЪЛНО НЕ ИЗЧЕЗВА, А САМО СИ СМЕНЯ ПОНЯКОГА ПРИТЕЖАТЕЛЯ!... Въздъхна дълбоко. Остротата на зимния въздуха го преряза направо гърдите му. Студената струя спря Дъхът му. Изтръпнал цял, той се отдаде на "древните " СИ СПОМЕНИ... Разгледа своята Находка. СТРАННО е но тогава Душата се разприказва... Така и никога не разбра, защо наричат тези дни, в края на годината, МРЪСНИ!? За него си бяха повече Желани, Дните на Зимната ваканция! Урааа... И щом притвори очи, вижда съвсем ясно, онова Чудно нещо, СНЯГ!? Много, и много СНЯГ! И още повече Сняг. Ей, колко много имаше тогава? Всичко Живо е Навън, от сутрин до здрач. Пързаляш се, кой с каквото може Самоделни шейни, Недодялани кънки, Измислени ски, Парчета найлон... Започна да чува Крясъците, Смехът, Виковете... Образите му са се омешеха, не разпознава никой конкретно, но ясно визуализира: Мокрите ръкавици, Изцапаните дрехи, Зачервените лица... И. НЕОТРАЗИМАТА, СИЯЯЩА, ЯРКА СВЕТЛИНА. И тогава Всичко Ва0жно се случваше Навън!... Сега е друго: Мокро, Кално, Мръсно! Мръсните дни ли са това!? И какво трябва да значи това ОПРЕДЕЛЕНИЕ?... Ненавиждам го!... Сега е друго: Нито е Студено, нито е Топло! Мрази ужасното Време - МОКРО! Вали... Спира... И докато не е изсъхнало започва отново да: Вали... Спира... И до Безкрай!?... Дъжд на пресекулки... Дъжд на капчуци... Дъжд от пулверизатор: СТРАНЕН, СТУДЕН, СВИРЕП... ДЪЖД посред Зима!?... А през ноща температурата пада, а калта замръзва, превръща се в буци, а на сутринта буците се разтилат навсякъде из града и Калчоци и Барчоци... СледПразничното Отегчение го е прихванало от няколко дена. И го потиска от тогава... Измъчва го... И му е тъпо така в призрачния Град, насред тази Кал, Буци, Мръсотии, а между тях Украсата се мъдри! Нелепо е... Казват повечето хора изживяват, в момента: ПОСТ ТРАВМАТИЧЕН, СЛЕДПРАЗНИЧЕН ШОК! Каквото и да знача! Усеща че него също гио измъчва... Когато се събуди сутринта, не можа да разбре, къде се намира: Кой е деня? Колко е часът? Съзнанието му се препъна в натрапчива Мисъл: Три дена до неговото поредното Заминаване!??... Понеже забрави да спусне щорите, да угаси лампичките на елхата, а допустимата Светлина избяга нанякъде. Няма отговор и на въпроса: ДЕН ЛИ Е? НОЩ ЛИ Е? Блясъкът вече му е Излишен! Яркостта му е Приповдигната! Украсата му е Ненужна! Избодихач му очите, а Натрапчивостта на излишната и пищна Украса е Ненужна!.И за какво? ДРАЗНЕЩО Е... Може би да е чудесна за Празниците, но за Делниците е Нелепа... И усети присъствието на Тъгата. Сякаш е приседнала до нето, намъкнала се е вече и леглото му... И усети Празнота да го обгърща, да му нашепна: КОЛКО НЕНУЖЕН МОЖЕ ДА Е ЧОВЕК И СРЕД БЛИЗКИТЕ СИ?... Силна жажда го измъчва, през цялата нощ, а сега тя му заповяда да стане. Замечта си за двойно кафе и за три чаши фреш. Да, биха му свършили чудесна работа!... И завлачи крака към кухнята... И се замисли: Как цял месец е кара на Бързи Обороти. Как сънува още Недовършените си Задачи, Дългите Списъци за: Покупки, Украси, Подаръци... Умори се, ах, колко се Умори с Невъзможно кратките срокове. А после? После тълпите от: Провалени срещи, Неосъществени обещания, Ненужна еуфория. А после? парещи Киселини, надут Стомах, несъвместими ястия и комбинации. Несъвместимите Коктейли и Храни и ощетени - Несъвместимите Купони с излишни Хора и с излишни Разходи. А откога мечтае за ЧУДО! Нали всичко можеш да имаш супер Предложение за НЯКОЙ! НИКОГА?! НИКОЙ! НИКОГА? Някоя верига магазини може сред хилядите си обещания да пусне и една НИПРОМОЦИЯ за ДОПЪЛНИТЕЛНО ВРЕМЕ! Да, за НАШЕТО НАСЪБРАЛО СЕ, НЕУПОТРЕБЯВАНО, ОСТАТЪЧНОТО НИ ВРЕМЕ... Невъзможно е, знае, а и Няма никъде Такова, дори във Фантастичните книги!... И после!? Компромиси и още Компромиси. И допълващото и периодичнощ, неистовото Желание, което презря през последните две години: ДА БЪДИ БЛИЗКО ДО БЛИЗКИТЕ СИ! ВЪЗМОЖНО НАЙ - БЛИЗКО, ТОЧНО ДО БЛИЗКИТЕДИ!? Емоции и още Емоции идващи от допълващи планове: Билета от нета, Ваксината, Сертификата, Тестовете, Маските, Коридорите. Отложен Полет, Продължително Пътуването, Падане на Задръжките, Словесен и Алкохолен Дилириум. И после? Неоткритият Отговор на Вечния Въпрос: Защо Хората и Животните "Преболедуват" задължително това време в края на всяка година, а подобна Глупост наричат - ПРАЗНУВАНЕ? Сегашните Хора не Умеят да Празнуват, ИЗОБЩО... Не Умеем! Защото знаем как да се САМОУБИВАМЕ ОТ: Работохолизъм, Алкохолизъм и други ИЗЪМИ: Трева, Тютюн, Силнички Субстанции, Енергийни Напитки и какво ли още не! Но това: НЕ НИ БИВА ИЗОБЩО! КАЗВАШш: ИСКАМ ДА СИ ОТПУСНЕМ ДУШАТА? Никога... Нито на яве, нито на сън можем да си Отпуснем Душата! То и как да стане? Знае ли някой? Как преминем безболезнено ит QUICK LIVE - SLOW LIVE! ОТ БЪРЗ ЖИВОТ към БАВЕН ЖИВОТ! И как да се справим с: Часовите разлики, Будуването, Безсънията, Транквиланти, Алкохолът, Сънотворните.  Как? Нито на Сън, нито на Яве: Душата ни не намира ПОКОЙ!? Срещаме се само с буците на калното ни Недоволство, което ни затиска. Отегчението от СледПразника е старият ни Махморлук. Да има бързо решение? Не беше ли: АНТИПУХМАЛИН? НЕ ВЪРШИ НИКАКВА РАБОТА! Произвежда ли се? Едва ли, има нови отрови с нови имена. Какво остава? Да трупаш и трупаш Нервно Недоволство! А Нелепото Желание да сме Щастливи? Съществува ли подобно нещо? Съществува и му викат СледПразничен Дискомфорт!... Да, а бясната надпревара: къде да откриеш ъгълче, за да си прегледаш профилите! Добре, но да не се Доубиеш с нови Илюзии!? А предателската Мисли, че уви, не си Нужен на Някого... Да, но не можеш да откриеш и едно Лично Съобщение! Не можеш, да,  не възможно е! Имаш безчет еднаки, тиражирани, натруфени послания, но от тях нито едно не е написано Лично за теб! Стига, де, много ЧЕРНО в МИСЛИТЕ! ХАЙДЕ, КЪШ НАВЪН! За нищо не стават, а е глупост да започнеш с тях и то на закуска! Шантано, Глупави и Капризно! Не струва! Хората има дето си нямат Семейство, а ти имаш и не го цениш, а само се цупиш! Светът е СледПразнично Пребит от Умора: Поздравления, Обещания са щедри и бол.... Светът сега може да БЪДЕ единствено ШАБЛОНЕН и ПОВТОРИМ! И всеки знае, колко лесно е да се оплачеш на Чуждите от Своите. Да, пак там, в чата, без ангажименти и свободно! Да, колко е трудно да се общува истинските с Близките! Давай! Кажи си мантрата! Веднага ОЛЕКВА, нали?... Давай! Кажи за: Семейния Тормоз, за Подтискащите Глупостите, за Нескопосните Подаръци, за Лошото Храносмилане, и за всичко останало. Ако сгрешиш с крива Дума пред Своите, трябва да си понесеш, изконсумираш докрай и Кавгата... Обърканите мисли заподскачаха пред погледа му. Изпи наличните течности около себе си и пак не се пречисти. Затлачи се... Реши да извика, нарочно и на висок глас, за да го Чуят всички. Никаква реакция не последва! "Какво ви стана? Уж, мечтаехме да сме Заедно, да се Видим, да Говорим... Изминах хиляди километри, желаех да съм с вас, а сега искам да избягам от вас... Защо? Вие сте се изпокрили като лалугери и не мърдате от дупките си... Никаква реакция отново... Излизам! Някой да дойде с мен? Отсъствието на каквато и да е реакция го обиди." Допи бавно сока. И тръгна към детската стая, при своите племеници. Дети и Яни дремеха на таблетите. И вие ли? Дочу една сериозна стрелба, вой на полицейска сирена и позна героите на "Пес полис"? Ок! Тръгвам!... Правилно! Кой го каза? Знаеш добре! Твоят ВЪТРЕШЕН ГЛАС, за който нямаш никога време. Откога не сме разговаряли? Празниците знаеш ме Объркват! Пътуването ми е приближява. Не се тревожиш и то е времено, не е постояно! Чувствам как зациклям... Защото нямаш никаква хигиена на Живота си. НЕ ПРЕСТАВАШ ДА СЕ ПРИЕМОРЯВАШ! Да се Преуморявам? Ходът на живота е такъв и дори не успявам да го настигна. А изоставам!... И това те тормози? Затова не съм във форма. Остарявам стремглаво... Да си на 32 и да се чувстваш СТАР!? Какво да кажа! Така ли се ОСТАРЯВА? Как? Бързо? Не! Не съвсем... Ненужен съм... А се чувствам Гадно! Чувство е, Настроение е и е Емоция... Обиждащо ми е! Но е в главата ти само! Проектираш неща, които нямат еднозначна интерпретация, а даже имат различни гледни точки! Нали минавеше за Аналитичен, Здравомислещ, Умник! И какво стана?... Познаваш Човек, който може да ти се зарадва. И той е тук, все още.. Да, беее? Да!... Баба Веска... Жива ли е? Как мислиш?... Къде е сега? В старата къща, на старото място, в квартал "Надежда". Не, нямам Нагласа за... Не искаш, а това ти е извинението. Откога не сме се виждали? Не се сещам от около 25! Знаех си! И как да ме познае? Никакъв шанс! Ти решаваш! Днес има именден! За това говоря, как да отида с празни ръце? Грабвай няколко плода от фруктиерата и... Решавай! И докато разсъждаваше, той постави три мандари, един банан и две ябълки в една използвана подаръчна торбичка и я мушна в раницата си. Готов за път затвори внимано пътната врата... Хайде, де! Ама и ти, съвсем си прегрял реотаните, а? Тръгвай, с метрото става бързо! А къщата, как да я намеря? С джипиеса на сърцето си, то помни! Добре, когато стигна, ще му мисля! Когато стигнеш веднага ще усетиш с Душата си ."            Качи се горе през подлеза. Огледа се и онемя... Чуждо му беше... Странно му беше някак... Да, същото Мъртвило... И каквона да очакваш, навсякъде е такова, в ден ПЪРВИ... Майка ти не можа да поддържа връзка... Да, предполагам! И от както баща ти почина, не е идвала! И не е намерила нито повод, нито врема да й се обади. Не й се сърди! Защо да се сърдиш, одгледа още две деца, Емил и Милена, твоите мили, брат и сестра. Близките ти хора. Помага за внуците сега. А ти недей забравяй, тези хора!Те бяха с теб, от първите 7 години на живота ти. Вторият ти баща, Стоян, няма живи родители. Излиза нямам друга Баба? Тази е единствената... Познаваме от малък? Да, баба Веска, те знаете от твоя първи ден... Ако пропуснеш да не я видиш днес... Знам! Мога да не я видя... Въздъхна дълбоко. Играчката започна да мърда. Стана му изведнъж Волно и Свободно... Държа в себе си нещо Живичко, Лекичко, Топличко. Стана му изведнъж Мило. Погледна я, а тя запримига като му даде знак на съгласие... Сепна се! Забеляза, че се намира, точно пред входа на Детската градина: Пребоядисана, Обновена, Разширена, с Кипариси и Пристройки и всичко е новичко!?... И там, зад края на двора, се намира... Да, това е... И пред него, се подредиха пет къщи, на малката, затворена улица, в края на нищото накрая на Света... Да, и те са обитаеми Малки, Спретнати и подредини за парад. Реални са, или са кадри от забравен филм? Погледна към третата в ляво... Да, тяхната е... Приближи се и натиста звънеца... Един мелодичен глас каза: Отворено е, Меги! Влизай!... Сърцето щеше да излезе от ритъм... Вратата се отвори бавно и предпазливо. А на прага се появи дребна женичка, спретната, сресана и с леко червило... Възрастната дама го изгледа стреснато. И втренчено го фиксира с невярващи очи... И той също я наблюдава... Мълчанието им продължи толкова дълго, че никой не знае как да продължи нататък. Светлозарчо!??... Ти ли си, чедо? Да, бабо, Веси!... Заповядай!... Влизай! Щото котето е игриво, шмугва се да излиза и... Хайде! Ела, влез, де! 
          ... И той влезе в дома на Спомените и на Сънищата си, а там, вътре замириса на уют, тиквеник, баница и... Събличай се, да ти е удобно!... Махна якето, а пък непослушната играчка скокна на пода... ???... Запазил си я? Не, тази е друга, приличат си. Вдигна топката на масата, а тя гордо се разположи като да си е вкъщи. Двама я загледаха любопитно. А тя да им се представи започна да мига... Виж, ти!? Каква ИЗНЕНАДА!? Нали?... И той пристъпи към баба си. Наведе се леко напред, прегърна я нежно. И разпозна мирисът в косата, неопределеното нещо на Чисто, Сапун, Ванилия и Хляб. Обожява този аромат и той винаги го е дарявал с Блажено и Невинно Спокойствие!... Не се въздържа, разплака се, но съвсем тихичко, приглъщаше си сълзите. И после въздъхна Дълбоко и с Облекчение... Женицата с меката, оредяла косица, навита на старомодни, ситни букли, му изглежда толкова крехка като да е стъклена статуета и сякаш всеки миг ще се разпадне... И той се разтрепери от вълнение... Боеше се да не би да я счупи, да не би да я повреди! Може ли да изчезне внезапно?... И ръцете на силното момче я запрегърщаха , но тя се отскубна.Беше объркана. Загледа се в него с кротка усмивка и с една неподправената Лъчезарност. Тогава лицето й засия като тези на иконите. А в избледнелите, синкави очи се появиха две сълзици: "Да знаеш, че туй е от Радост, чедо! Прошепна му тя притеснено. Разбира се, и аз така... Ама какво ме прихвана!... Как се радвам, ако знаеш, че съм при теб сега! Допълни той с отмалял и развълнуван глас".