Прочетен: 1641 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 31.10.2021 14:31
Следва научният постинг:
14.05.2020 23:18 - Ще ни подмине ли синдрома на придобитата безпомощност ? (Уви, вече два пъти в историята НЕ ни е подминавал, сега се борим за трети път, б.м.)
Автор: born Категория: Технологии
Прочетен: 2521 Коментари: 21 Гласове:18
Придобитата безпомощност- настоящето и най-вече бъдещето на нацията ?
“Придобитата безпомощност” е професионален термин в психологията като наука, който визира и уточнява причините за това, което се случва на хората по целия по-цивилизован свят в последните години и особено се засилва като тенденция през 21-ви век.
Смисълът на придобитата безпомощност се състои в това, че подложеното на експерименти в случая животно постоянно е подложено на стрес - не непременно тежък, но задължително продължителен - и ако стресът е непреодолим, животното деградира.
Феноменът е научно регистриран още преди 100 години и през 1921 г. Наталия Шенгер-Крестовникова, студентка на академика-нобелист Иван Павлов, започва да изследва явлението, като първоначално експериментът й изглеждал като забавно развлечение.
Като субекти на експериментите се използвали кучета. Кучето се обучавало да различава кръг от елипса и се окуражавало по определен начин, когато показвало верния отговор. Постепенно елипсата все повече се доближавала до формата на кръг. При съотношение на осите на елипсата 8: 9 кучето преставало да вижда различията между тази фигура/елипсата/ и кръга и след три мъчителни седмици се разкрили множество увреждания на психиката и моториката му.
Учените фиксирали и регистрирали резултата и , но повече от четиридесет години никой не се опитал да открие причините, които погубвали кучетата, подложени на експеримента.
Едва в края на 60-те години американският психолог Мартин Селигман отново предприема сериозно проучване на проблема и именно той предлага дефинирането на термина “Придобита безпомощност”. Кучетата отново имат късмета / или нямат късмета/ - да са участници в експериментите.
Кучето се фиксирало така, че да стои докосвайки с лапите си токопроводим метален под, но да не може да избяга. Към металния под се подавали токови удари - не твърде силни, но осезаеми и болезнени. След известно време кучето разбира, че не може да направи нищо с тези болезнени усещания , престава да се опитва да се спаси и само скимти жално. Психологическа травма наложена от физическо мъчение- и кучето се научава да бъде да бъде безпомощно и да не се съпротивлява.
При следващия етап на експеримента кучето било освободено и поставено в помещение, разделено от ниска преграда на две части. В едната половина подът бил електропроводим /метален/, а в другата- не. Очевидно шокираното куче трябвало да прескочи преградата, за да бъде в безопасната страна на помещението.
И тогава се видяло как се отразява “придобитата безпомощност” ! Сред психологически травмираните кучета само около 30% се усещали, че с един скок могат да се отърват от мъките, а останалите само хленчели безволно по навик. 94% обаче от кучетата, които не са били подложени на психологически стрес, бързо извършили спасителния скок.
Селигман открива, че придобитата безпомощност се развива по-бързо при домашните кучета, отколкото при уличните: първите нямат опита да се справят с възникналите проблеми и затова се предават по-рано от вторите, които имат опит.
Признаците на синдрома на придобитата безпомощност са :
- липса на инициатива, загуба на способност и желание за справяне с възникващите проблеми,
- инхибиране на когнитивните функции, потискане на способността за намиране на причинно-следствени връзки и усвояване на нова информация,
- емоционални разстройства, възприемане на всеки възникнал проблем като очевидно непреодолим.
Държава, която може да бие и да стреля по своите граждани по всяко време , да ги вкара в затвора или да направи нещо друго непредвидимо, разрушава причинно-следствените връзки в размислите на гражданите си . Всеки един от тях, който иска да запази ума и разсъдъка си, не трябва да се опитва да разбере логиката на случващото се. Единственото спасение е да се приемат всички действия на висшето ръководство с благодарност и безпрекословно да се вярва и на най-абсурдните изказвания, ако те произхождат от ГОРЕ.
Ако нещата се погледнат от камбанарията на антикомунистическия мироглед, (следват небивалиците на Гласът на Америка, които не желая да повтарям. Който иска, ще ги намери в оригинала. Не е ли много по-естествено авторът да се обърне към турското иго, от което НИКОЙ от завладените народи не се е освободил САМ, и нашите национални катастрофи 1913-та и 1918-та, „наградили” върховните героични усилия и пролятата кръв на един млад и готов за подвизи народ, и превърнали героите на Одрин и Дойран в Андрешковци).
Ако обаче погледнем и в противоположната посока- при последвалия политически кръговрат - от “комунизъм ” към “демокрация”? Примерно “жълтите жилетки” и действията на френските силови държавни структури срещу тях преди година не са ли крещящ пример? (Българските примери са много по-крещящи, б.м.)
Така човек постепенно се превръща в зомби.
Придобитата безпомощност е сложна за лечение. Ако се върнем към експеримента с кучетата, трябва да пренасяте бедното животно отново и отново от частта от помещението, в което пода се манипулира с ток, до частта, която е безопасна, в ръцете си. Повечето кучета с течение на времето възвръщат способността си да разбират какво става и сами започват да прескачат преградата.
Политтехнолозите приемат придобитата безпомощност като психологическа разработка и като изключително ценно дарение и я прилагат ежедневно в практиката . Не е необходимо да се шокират хората. Не е необходимо да се устройва да се случи нещо наистина лошо: финансова криза, природно бедствие, мигрантско нашествие, “цветна революция”, “майдан” (то си се случва така или иначе), епидемия. Достатъчно е хората да не могат да предвидят събитията, да ги осмислят, да им повлияят и да разберат логиката на случващото се.
Е, ако не е необходимо да се реализира кой знае колко шокиращо събитие, може пък да се ползва друго, при което има гарантиран ефект. Примерно продължителна пандемична криза. А ако и тя не е напълно ефективна е напълно резонно да последва и икономическа. Пък и други кризи ...
Ако тази ситуация се поддържа достатъчно дълго време, хората гарантирано ще развият придобита безпомощност. На тях им остава само да лежат и да хленчат ... както повечето правят в днешно време.
Освен това, хленченето е много удобно в Интернет. От тези, които имат достъп, де.
Следва моят коментар:
През османското иго е имало въстания, средно през 20-30 години. И всеки НЕИЗБЕЖЕН неуспех, освен жертвите и униженията, е бил ДОКАЗАТЕЛСТВО, че силите не стигат. Както на ВСИЧКИ народи завладени от Османската империя. След пораженията - „търпи душо, черней кожо”, както нашият народ поетично нарича „синдромът на придобитата безпомощност”. Но НЕ МОЖЕ само да търпиш. Трябва да отглеждаш деца. А освен хляб за всеки ден, за празници, кръщенки и сватби трябва вино, значи и лозя. А виното развеселява, кани на хоро и за нови деца. А без тия деца, не би имало кой някой ден, когато има възможност, да се бие за свободата.
НАРОДЪТ НЕ МОЖЕ, народът НЯМА ПРАВО да жертва децата си без изгледи за успех. Това го могат неговите герои. В ИМЕТО НА НАРОДА. Като Ботев.
Между въстанията винаги е имало хайдути. Най буйните не могатт да приемат „търпи душо, черней кожо”. Но може ли ВСИЧКИ да хванат Балкана? Някой трябва да храни децата и хайдутите.
В одата „Каблешков”, преди знаменитите думи „И в няколко дена, тайно и полека, народът порасте на няколко века”, Вазов описва някакво „ДОВОЛСТВО” от робството. Прави го като ПОЕТИЧЕН ПОХВАТ, за да създаде контраст и да възвеличи бунта. Веднага след игото, споменът е бил пресен и всички са чувствали, че „доволството” е поетически похват. Но сега, о сега, в нашето българохулно време, това „доволство” става „доказателство” че сме спали, докато дойдат будителите. Такава сила имат думите на великите хора. И най-малката неточност има ПОСЛЕДСТВИЯ. Да припомним отровните днес думи за „доволството”:
Тоз народ поробен
да мисли за слава не беше способен;
игото тежеше на неговий врат,
без да предизвика гордия му яд.
Той беше спокоен. С позор на челото
безропотно, хладно живейше в теглото.
Яремът му беше и родствен, и мил,
понеже се беше със него родил;
от люлката с него в живота бе тръгнал
и на труда беше като вол обръгнал...
(Както СЕГА някои обвиняват народа, че не се е вдегнал като един срещу ББ. Но народът ВИЖДА, че ББ е подкрепен от Европа, САЩ и банкерите, с милиардни заеми, и НЕ МОЖЕ да бъде свален с протести, както и не беше свален.)
Може ли да живееш и да раждаш деца (без които няма народ), ако не забравяш понякога за теглото? Като психологически рефлекс за самозащита?
Лоша идея са „будителите”. Щом има будители, значи има спящи. И сега има ден на будителите, с който ВСЯКА ГОДИНА напомняме, че УЖ, ужким сме спали.
Защо будители а не ВОДАЧИ? Никое ОБЩЕСТВЕНО движение не може без водачи, но не може и без ГОТОВНОСТ на масите. Масите, народът, са чакали да се появи ВЪЗМОЖНОСТ за освобождение. Тая възможност няма как да се усети едновременно от всички. За целта всеки народ си има най-лични чеда. Плът от плътта и кръв от кръвта му. А не паднали от небето „будители” на спящото стадо.
След Освобождението се отприщва бентът на вековното търпение. Шипка, Сливница и Одрин показват един млад и готов за велики дела народ...
Едва поутихнала покрусата от катастрофата в междусъюзническата война, следва включването ни НА ГРЕШНАТА СТРАНА в Първата Световна Война и втората катастрофа. И се възражда синдромът „търпи душо, черней кожо” нречен от учените „синдром на придобитата безпомощност”. Оцелелите герои от Одрин и Дойран, стават Андрешковци. Ражда се проклетата пословица „Няма вече балами, избиха ги на фронта”. Репарациите водят до масов глад, описан от Смирненски преди да умре 24-годишен от туберкулоза, т.е от хронично недояждане.
За разлика от годините след Освобождението и след 9-ти септември, СЕГА, след победата на „демокрацията”, отново сме в ОБЩЕСТВЕНА, а често и лична безизходица.
Помните ли хубавото мамиче, което по БНТ съобщаваше всяка вечер преди „първите демократични избори” колко дни „остават до свободата”? Голямо подскачане беше. Ууууууу, чер-ве-ни бо-клу-ци, Кой не скача е ченге (или червен).
„Четиресе и пет години стига,
СТИГАААА!
Времетоооо е наше,
НАШЕ!!!”....
„А някъде, някъде, някъде,
Хората все са на път,
А ние стоим и чакаме
при нас да дойде светът!!!
До кога все така ще я караме?
Докога, докога, докога?!?!
Господи дай на България
Път, свобода, светлина!!!”
И Т.Н. Помним. Е, лошите бяха бити. Дойдоха добрите. У нас кой крив, кой прав, настрана. Б Е З С П О Р Н О ни управлява „Европа”, а нея – САЩ. И цъфнахме. Разоръжиха ни военно, икономически и всякак. А в масмедиите и нета не може да се чуе причината, защото са собственост на УПРАВЛЯВАЩИТЕ външни сили. Анонимни. НЕизбрани. Кои? Които спускат с парашут ВСЯКО високопоставено лице в Европа, и нашия Станишко м/у тях. И откак го спуснаха, глас не се чува какво прави ПЕС, освен да агитира за... Истанбулската Конвенция. Щастлив народ сме, че поне знаем заради Станишко КАКВИ хора са парашутистите на върха на „Европа”.
И пак за 80-90% от народа "търпи душо, черней кожо". То и през турско е имало доволни, не само чорбаджии, но и потурнаци е имало, Стефчовци. И сега има доволни.
За България: Накратко за Самарското Знам...
© Трети март не ни разделя – разделят ни...
