Ще започна с два хубави и ПРАВДИВИ вица от ПЪРВИТЕ години след 9-ти. За да се види, че НЕ злоба и капаци на очите ме водят :

А бе, преди работиш-потиш, работиш-потиш - купиш радио.
Сега работиш-пееш, работиш-пееш - продадеш радио.

И другия:
Преди пишеше отвън на магазина "Бай Киро". Влезеш вътре - месо.
Сега отвън пише "месо". Влезеш вътре - бай Киро.

Така беше първите години. Всъщност, за магазините е било така и последните преди 9-ти, военните години, с купонна система за хляба, с липсата и на други храни...

Повод за тоя пост, е такъв на блогера sande, дано е жив и здрав, щото не пише от 2 години. Санде описва колективизацията на земеделието през "дясно" криво огледало. Криво, защото описва страданията, РОДИЛНИТЕ МЪКИ на това УЕДРЯВАНЕ на земеделието, прескача разцвета с НЕКОЛКОКРАТНОТО увеличаване на добивите, и завършва с днешната смъртна тъга на ПУСТЕЕЩИ села и земи, като си криви душата, че и това е заради колективизацията. (За мене лично, най-голяма смъртна тъга са пустеещите селски УЧИЛИЩА, които НЕ ПУСТЕЕХА преди 10-ти.)

Ето цитата от колегата Санде, в който си криви душата:
"Земята я взеха. През 1956 година бе създадено ТКЗС “Нов път”. По-късно хората се разбягаха по градовете Дупница, Кюстендил, Перник, София.
Сега полето е тихо, спокойно. Жив човек не минава. Бръмчат угрижени оси, безгрижни скакалци скачат, като на спартакиада, а през нощта щурците пеят. Пъргави мишлета се стрелкат между купчинките вкаменена, изоставена земя.
Тук спря „Новия път”. "

Честно ли е, sande, да прескочиш РАЗЦВЕТА на земеделието в ТКЗС? И от РОДИЛНИТЕ МЪКИ на колективизацията, да преминеш към днешната СМЪРТНА ТЪГА на "реалните граници", като че колктивизацията е виновна?

У Е Д Р Я В А Н Е Т О на земеделието е ОБЕКТИВНА НЕОБХОДИМОСТ за ПРОГРЕСА. Уедряване е имало във всички РАЗВИТИ страни. И ВИНАГИ е било ТРАГЕДИЯ. Може ли да е лесно разорението на дребните собственици, пролетаризирането им? В съседна Турция уедряването стана пред очите ни. И някои разорени селяни предпочетоха да се самоубият, вместо да имат господар...

Днес 3% от жителите изхранват САЩ. Предците на останалите са минали през АДА на мизерията в бордеите, през дивия капитализъм във фабриките, с 12 и повече часа работен ден, с деца без детство... Социализмът предложи НЕСРАВНИМО ПО-ЧОВЕЧНО УЕДРЯВАНЕ. За Санде и другите психо-десни, е кривото огледало на омразата...

Разликата е азбучно ясна. При капитализма, трагедията и мизерията е за 90% дребни собственици. При социализма, трагедията, БЕЗ МИЗЕРИЯ, е за НЯКОЛКО ДУШИ едри собственици в едно село. Свидетел съм. Така беше. На дуварите на богатите се появиха двуметрови надписи "ТУК ЖИВЕЕ НАРОДЕН ВРАГ КУЛАК". Пред очите ми, жената на един "враг" се разплака тихо, като наближаваше дома си и видя надписа... Но след 3-4 години тия надписи изчезнаха и СЕЛАТА СЕ ОБНОВИХА, забогатяха, сдобиха са с нови читалища, фурни за хляб, 90% нови къщи. Черквите не запустяха тогава, и поповете си служеха. СЕГА селата са без попове и черквите запустяха...

А относно повтаряния МИЛИОНИ ПЪТИ въпрос "Как ще работят заедно работливи и мързеливи, богати и бедни, умни и прости..." тоя въпрос се реши от МЛАДИТЕ. Интересен феномен е по селата, че наборите-съученици са близки и имат (изключенията настрана) естествено човешко разбирателство, симпатия помежду си. И даже Санде отбелязва, че младите са се радвали на задружния труд, като на седянка. НАИСТИНА, прастарата българска седянка, както и ТРУДОВАТА "тлака", събираха младежта БЕЗ РАЗЛИКА на имот и др., подобно на чудесния американски сериал "Приятели".
 
Един документлен щрих от Вазовия град Сопот :
При първите опити за колективизация, се дигнала делегация от Сопот при Вълко Червенков. Да му кажат, че може другаде да има ТКЗС, но не и в Сопот, защото как ще работят заедно... (виж по-горе тия "доводи").
Червенков ги изслушал и забелязал, че на един от делегацията потурите били закърпени. И казал
- Ще направим ТКЗС, да не ходите със закърпени потури.
Аз отидох в Сопот през 1974г. Нямаше ни потури, ни кръпки. И старото гробище задоволяваше нуждите, въпреки нарасналото население. След 10-ти ноември, един кмет от СДС имаше предизборно обещание, че ще разшири гробището, и го изпълни, въпреки намалялото население. Звучи като виц, но не е...

Подобно беше положението и в градовете. Трагедията беше за попадналите под ударите на Народния съд и на личните отмъщения в мътните месеци. Икономически пострадаха около 10 процента, като на село. Няма да влизам в спора кой е дал повече жертви. Липсват обективни данни. БЕЗСПОРНО Е обаче, че десният терор ВИНАГИ е предхождал левия, и че левите не са повторили ЗВЕРСТВАТА на десните. Няма да ги изброявам тук. Ще го направя, ако има спорещи.

А сега, за по-голяма обективност, ще копирам целия ПОКЪРТИТЕЛЕН разказ на Санде, в който има много истина. Но всъщност е лъжа, защото половината истина е ЦЯЛА ЛЪЖА :


04.04.2015 19:30 - ПРЕМЕЖДИЯТА ЙОВАНОВИ Автор: sande Категория: Изкуство   
Прочетен: 11942 Коментари: 50 Гласове: 18
Последна промяна: 08.04.2015 05:05

ПРЕМЕЖДИЯТА ЙОВАНОВИ

 

                                 В памет на  дядо ми Йован 

„Да беше мор, да беше чума,

а  то градушка ни удари,

порой ни мътен влече ..” Пейо Яворов

  

Според вас има ли разлика в имената Иван и Йован? Зная, че мнозина ще отговорят: няма никаква разлика! Иван е Йован, Йован е Иван. И ще сбъркат. Други ще уточнят, че старите българи са предпочитали библейското Йован. Навежда веднага към прочутия Йоан, Йоан Златоуст, единия от тримата „светители”, вселенски учители, канонизиран за  светец... Специално за Пастух ще ви кажа, че всеки може да бъде Иван, но Йован – не. Йован най-често е един. Най-авторитетният, най-мъжественият, най-храбрият, най-лудият.

Йован Горов

Такъв бе дядо Йован Горов. Роден през 1870 година, живял на своята земя 82 години.Със съпругата му Тена са отгледали  шест деца – пет сина и една дъщеря. Най-малкият Ангел загива през 1912 година в Балканската война. Първородният син е Никола, след него Иван (но си остава Иван, никога не става Йован), после Катерина, след нея Стоичко, моят баща, след него е Дине, за когото ще стане дума, защото  той е „най-ученият”, гордостта на дядо Йован.

Целият живот  на дядо Йован  е низ от перипетии и  опасни премеждия, някои от които връщания от „оня свят”. Такива са участията му във войните в края на ІХХ-ти и началото на ХХ-ти век, тежки трудови злополуки, като затрупването му от масивно свлачище от земя и камъни в местността “Жабарника” по време на  прокарване на път, преобръщане с натоварена каруца в дълбоко дере, падане от висока топола и други по- незначителни Оцелява благодарение на желязното си  здраве, сила и мъжественост. И малко късмет.

С най-опасното си изпитание се сблъсква през пролетта на 1950-та година. В селото се връща неочаквано в делничен ден синът му Дине. Казах „делничен” и веднага се улавям, че съм сбъркал, защото на село всички дни са делнични, освен религиозните празници. Виждайки,че синът му се приближава към родния дом, в душата на стария човек се надига мрачно предчувствие: това неочаквано пристигане не е  на добро! Какво ли ще му сервира този път младият, буен мъж? Какъв ще бъде следващият скандал? Пак за пари ще се карат. Дине е с “широки пръсти”, гуляйджия, непоправим авантюрист. Затъва постоянно в дългове, от дълг в дълг, натрупва ги, не се спира.  Заплашват го. А има хубава работа – чиновник е в Общината в Дупница.  Пет години дядо Йован го издържа, да учи в Кюстендил, докато завърши средно си образование. Нещо, с което малко селяни се нагърбваха в онези години и още по-малко успяваха. Сега, остарял очаква помощ от  Дине, а той го притиска постоянно с аферите си.

- Сега какво, пак ли старата песен на нов глас? – гледа го в упор баща му.

- Коя нива ще продаваме сега?

- Тате, започва колебливо Дине, това, което ще ти кажа е много важно за тебе, за нас.... Трябва веднага да започнем да продаваме земята ... гората – също.

- Какво? Какво? – гледа го с опулени, неразбиращи очи баща му. Не чух нещо. Какво да продаваме?

- Казах ти: земята!

- Защо да продаваме? От какъв зор? Че ние друго нямаме.

- Вие тук вестници не четете ли, радио не слушате ли? Не знаете ли властта какво   готви? – казва внимателно Дине.

- Какво ме интересува, кой какво готви? Ние да си гледаме нашата работа. Аз вече на брат ти Стоичко предавам работата. Той да поема. –  отговаря все още спокоен дядо Йован.

            - Тате, ще ти кажа направо: ще ни вземат земята! – Дине го гледа в очите, без да трепне.

Тук дядо Йован избухва, а като избухне  става неудържим. Не чува  вече какво му се говори.

-Кой ще ми  вземе земята, бе? Какви са тези улавщини? ... Ти си улав! Затова ли те учих толкова години,  да ми говориш улавщини... Кой може да ми вземе земята! ... И аз къде ще съм през това време? .. А? Къде ще съм? ...И какво ще прави като я вземе? Какво ще прави  с нея?

Дине познава сприхавия характер на баща си, неуправляемия му гняв.Затова се опитва да го спре, да го успокои, както се казва “с мекия бруст”.

           - Властта, бе татко... Народната власт! ... Георги Димитров! ... Това, което се задава не можем да го спрем. Говори се за колективизация  на земята, за кооперативни земеделски стопанства, като колхозите, в Съветския съюз. Ще вдигнат беднотията на крак, ща агитират, ще притискат, ще арестуват, ще обявяват за „народни врагове” .. Казвам ти. Да продаваме и ... да спасяваме, каквото може.

- Никой не може да ми вземе земята! – застава дядо Йован на средата на стаята, със стиснати юмруци, почервенял целия.- Никой! Земята си е моя. Никой, никой не може да ми я вземе!... А този Георги Димитров ще го дам под съд. В Германия се измъкна, но тука  няма да може!

***

 Дядо Йован почина на  26 април 1952 година. Не му се наложи да се бори с най-голямото си премеждие. Земята я взеха. През 1956 година бе създадено ТКЗС “Нов път”. По-късно хората се разбягаха по градовете Дупница, Кюстендил, Перник, София.

    Сега полето е тихо, спокойно. Жив човек не минава. Бръмчат  угрижени оси, безгрижни скакалци скачат, като на спартакиада, а през нощта  щурците пеят. Пъргави мишлета се стрелкат между купчинките вкаменена, изоставена земя.

Тук спря „Новия път”.

ПП от krumbelosvet: Трябва да се отбележи, че високите темпове на развитие при социализма, без достатъчен ОПИТ в управлението и без достатъчно КАДРИ, станаха с допълнително затягане на колана. Дали сами сме избрали толкова висок процент за инвестиции или ни е бил "посъветван" от Съюза (от който зависехме и иковномически, и военно, и политически, както СЕГА от ЕС , НАТО и най-вече САЩ), това не зная. Но в първите години след 9-ти заплатите наистина бяха по-ниски, съгласно вица с който започнах. Имаше и безработица. Не беше лесно да се стигне до ПЪЛНА ЗАЕТОСТ, за пръв и последен (засега) път в историята. А после недостигът на работна ръка удари по ДИСЦИПЛИНАТА на работещите. Това се знаеше, но част от дисциплината беше ПОЖЕРТВАНА, съзнателно пожертвана, по СОЦИАЛНИ съображения - да се освободят хората от страха за утрешния ден. И бяха О С В О Б О Д Е Н И от страха за утрешния ден. Н А Й - Г О Л Я М А Т А свобода!!!!!!!

СЕГА, С Е Г А изгубихма НАЙ-ГОЛЯМАТА СВОБОДА. И, пази Боже, децата ми живеят със страха за утрешния ден, борят се с него, побеждават, но СТРАХЪТ остава.

Само бяхме чували, че в "свободния свят" се самоубиват безработни майки и разорени бизнесмени... А у нас, около протестите през 2013-та, няколко души се самозапалиха. (Друг е въпросът, защо точно тогава се случи тая вълна от самозапалвания. Може би ВЪНШНАТА пропаганда за протестите и може би малко психотроника.)

Едно момче от Мобилтел се беше самоубило след съкращение. То работело от сърце и фирмата му била като семейство, участвало във всички фирмени "тим-билдинги" и партита... И всеки от колегите му следеше редовните съкращения с ПОНЯТНО ЧУВСТВО, че утре може да е той...

При първите опити за колективизация, се дигнала делегация от Сопот при Вълко Червенков. Да му кажат, че може другаде да има ТКЗС, но не и в Сопот, защото как ще работят заедно... (виж по-горе тия "доводи").
Червенков ги изслушал и забелязал, че на един от делегацията потурите били закърпени. И казал
- Ще направим ТКЗС, да не ходите със закърпени потури.
Аз отидох в Сопот през 1974г. Нямаше ни потури, ни кръпки. И старото гробище задоволяваше нуждите, въпреки нарасналото население. След 10-ти ноември, един кмет от СДС имаше предизборно обещание, че ще разшири гробището, и го изпълни, въпреки намалялото население. Звучи като виц, но не е...

Здравей, krumbelosvet. Преди имаше "селище от градски тип", което беше нещо, като"кандидат-град. Сега селата и малките градове запустяха. Може би трябва да се отнема на някои градския статут. Като цяло населението през последните 25-30 години намалява. Личи си по много неща. За имената Иван и Йован- мисля, че са близки. Иван е сходно с Йоан. Иван Рилски е Йоан Рилски. Йован по-близко звучи до Йовчо, но от друга страна е близко и до Йоан. Така че не съм сигурен дали имат общ произход.
Поздрави!

Много верно описание! И какво правим сега!
Поздрави- днес е празник на пенсионерите, но забравиха да нби преведат 10, 20 или 50 лева за празника! Е, нищо! ПразнуваЙ!

Видя се след като върнаха земята в реални граници. Десетилетие земята пустя. След това започнаха да сеят само пшеница, рапица, слънчоглед. Загубиха се вкусните сортове плодове и зеленчуци. Търговци-посредници душат селскостопанското производство, доколкото го има. Цените на плодовете и зеленчуците на пазара са непосилни за пенсионерите. В магазините още повече.