Прекрасен и мил спомен.
Напомни ми за една моя случка, като студентка. Работех по време на сесиите в родния си град, на гарата в Перник, в едно заведение. Много хора минаваха и се спираха да си говорим. Един ден един много възрастен човек застана до мен и доста време стоя, накрая ме заговори, беше много приятен разговор, философски, именно за живота, за смисъла, за хората... Оказа се, че е писател от нашия край. Не запомних истинското му име, но псевдонимът му бе Ведър Лирик. Подари ми своя книга с разкази и посвещение, което гласеше:
На Веселина, с пожелание да срещне своето момче с пленителна усмивка.
Беше прекрасна среща с този човек, предполагам вече отдавна е починал....
Поздрави и за много години!

Ето защо рядко се споделят такива спомени. Без да искам си помислих, дали не те е омайвал с интимен замисъл старият мераклия.
Имах класен ръководител, учител по Литература, когото мислех за театрален и литературен Дон Кихот. Едва преди 8 години, от негови стихове и от собствените му думи и действия разбрах, че не е хидалго, а слуга на чатала си. Последната му възпята (и консумирана) любов беше една съученичка на 68 години...
ПП: А от Перник имах три чудесни състудентки. От тях научих две пернишки песни "Деца сме на миньори смели, вървим по пътя на бащите наши..." и "Във Перник аз съм роден, край високете табани...".