Постинг
03.03.2020 13:29 -
Българският дух преди националните катастрофи
Автор: krumbelosvet
Категория: Лични дневници
Прочетен: 347 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.03.2020 21:50
Прочетен: 347 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 13.03.2020 21:50
Из спомените на Александър Божинов (1878-1968), лично общувал с Иван Вазов, Алеко Константинав и плеяда исторически личности.
Избрах да публикувам тук кратък отсъс от спомените на Божинав, 15-16 годишен тогава, защото съхраненият в тях и забравен днес КРИЛАТ ДУХ БЪЛГАРСКИ, ме потресе до сълзи. Дай Боже, ако не ние, то потомците ни да бъдат окрилени пак от тоя дух. Следва откъсът.:
Мисля, че беше 1893 или 1894г., на празника на Кирил и Методий. Тоя празник се очакваше с нетърпение от всички ученици, защото беше голям школски празник, празнуваше се весело, и защото на другия ден не се учеше.
Следобед на тоя ден всички ученици се събирахме на купчини по училища и гимназии и се веселяхме с различни игри. Тези игри и веселия се пренасяха или в Градската градина, или в така наречената тогава Пипиниера (сега Борисова градина, б.м.).
Из нашата групичка ученици, след като се наситихме с хората и другите игри, някой извика:
- Момчета, да отидем да поздравим с празника Иван Вазов в къщата му!
- Че къде е къщата му? - попита някой.
- Аз знам - отговори едно хубаво стройно момче, много добре облечено.
- И аз знам! - извика още някой.
Ордата младежка с викове и песни потегли към жилището на поета. То беше една малка, схлупена, безслънчева къщурка на ул. "Гурко"... Там, пред тая къща, с викове и ура се изправихме ние, около 30-40 ученици от различните класове на гимназията. Къщичката беше в двора, на няколко крочки от улицата. Ние нахълтахме в двора. Беше вече залязло майското слънце, прозорците на къщурката бяха отворени. На нашите викове се отзова обитателят - излезе из една от стаичките, през коридорчето, и пред входната врата се изправи самият Иван Вазов. Силно "ура!" изскочи из гърлата на всички ученици.
Развълнуван, и то твърде много развълнуван, един от по-възрастните ученици излезе напред и каза няколко хубави думи на поета. Вазов изслуша с най-голямо внимание импровизираното слово на ученика, приближи се до него, прегърна го и го целуна. Още един от по-възрастните ученици, и той каза няколко думи с тоя завършек:
- Господин Вазов, аз ще бъда ваш последовател!
Вазов се приближи и към него, и него прегърна и целуна. Настъпи кратко мълчание. Тогава Вазов каза няколко хубави насърчителни думи за наука и просвета, благодари ни и ни помоли тихо и кротко да се приберем по домовете си, защото май се беше вече смръкнало...
Господи,
Каква е тая орисия, Господи!
След святите надежди и славните победи, да дойдат катастрофите и да се изтръгне от сърцето на Поета "Разгром на моя свят дочаках"!
Точно над него да се изпълни проклятието, изречено за Шекспировия злодей - "Умри отчаян!".
Господи,
и колко българи сега умират отчаяни! Може би ПО-ОТЧАЯНИ!!!
Дали Бог ни наказва както Йов, и както златото се прочиства с огън?
Защото ИМА ЗЛАТНИ СТРУНИ не само в сърцето на Народния Поет, но и в сърцето НА НАРОДА МУ, в НАШИТЕ сърца!
Избрах да публикувам тук кратък отсъс от спомените на Божинав, 15-16 годишен тогава, защото съхраненият в тях и забравен днес КРИЛАТ ДУХ БЪЛГАРСКИ, ме потресе до сълзи. Дай Боже, ако не ние, то потомците ни да бъдат окрилени пак от тоя дух. Следва откъсът.:
Мисля, че беше 1893 или 1894г., на празника на Кирил и Методий. Тоя празник се очакваше с нетърпение от всички ученици, защото беше голям школски празник, празнуваше се весело, и защото на другия ден не се учеше.
Следобед на тоя ден всички ученици се събирахме на купчини по училища и гимназии и се веселяхме с различни игри. Тези игри и веселия се пренасяха или в Градската градина, или в така наречената тогава Пипиниера (сега Борисова градина, б.м.).
Из нашата групичка ученици, след като се наситихме с хората и другите игри, някой извика:
- Момчета, да отидем да поздравим с празника Иван Вазов в къщата му!
- Че къде е къщата му? - попита някой.
- Аз знам - отговори едно хубаво стройно момче, много добре облечено.
- И аз знам! - извика още някой.
Ордата младежка с викове и песни потегли към жилището на поета. То беше една малка, схлупена, безслънчева къщурка на ул. "Гурко"... Там, пред тая къща, с викове и ура се изправихме ние, около 30-40 ученици от различните класове на гимназията. Къщичката беше в двора, на няколко крочки от улицата. Ние нахълтахме в двора. Беше вече залязло майското слънце, прозорците на къщурката бяха отворени. На нашите викове се отзова обитателят - излезе из една от стаичките, през коридорчето, и пред входната врата се изправи самият Иван Вазов. Силно "ура!" изскочи из гърлата на всички ученици.
Развълнуван, и то твърде много развълнуван, един от по-възрастните ученици излезе напред и каза няколко хубави думи на поета. Вазов изслуша с най-голямо внимание импровизираното слово на ученика, приближи се до него, прегърна го и го целуна. Още един от по-възрастните ученици, и той каза няколко думи с тоя завършек:
- Господин Вазов, аз ще бъда ваш последовател!
Вазов се приближи и към него, и него прегърна и целуна. Настъпи кратко мълчание. Тогава Вазов каза няколко хубави насърчителни думи за наука и просвета, благодари ни и ни помоли тихо и кротко да се приберем по домовете си, защото май се беше вече смръкнало...
Господи,
Каква е тая орисия, Господи!
След святите надежди и славните победи, да дойдат катастрофите и да се изтръгне от сърцето на Поета "Разгром на моя свят дочаках"!
Точно над него да се изпълни проклятието, изречено за Шекспировия злодей - "Умри отчаян!".
Господи,
и колко българи сега умират отчаяни! Може би ПО-ОТЧАЯНИ!!!
Дали Бог ни наказва както Йов, и както златото се прочиства с огън?
Защото ИМА ЗЛАТНИ СТРУНИ не само в сърцето на Народния Поет, но и в сърцето НА НАРОДА МУ, в НАШИТЕ сърца!
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 3577
