Наистина, май последната похвала за мене каза брат ми, на смъртното си легло преди 17 години. Обърна се към сина си
- И да уважаваш чичо си, той е много умен човек!
Снът му, младок на 38 тогава, отговори лековато
- Ще го уважавам, защо да не го уважавам.
Но по-късно май разбра тоя завет, и сега наистина проявява изрядно, сърдечно уважение.

Но мене вече няма кой да похвали, както пише Яворов, затова ще се похваля сам.

Първите пари в живота си изкарах на сцената на Софийската опера, 11-12 годишен. През 1953-54-та, там още пееше великата Илка Попова. Това носеше атмосфера! В първа картина на "Дама пика" има детски хор, който изпълнявахме десетина момчета от хор "Бодра Смяна". Не зная какви са били заплатите на възрастните хористи, но на представление получаваха добавка от 7,20 лв. На нас  плащаха по 10 лева, цената на 20 малки кифли или 10 големи. То и билетите са били почти без пари. Киното струваше 2-3 кифли.

Първата голяма похвала от прославен човек, получих от диригента, заслужилият артист Бончо Бочев. Дъщеря му, корепетиторката-пианистка Лиляна, ме беше харесала и ми даде втория глас на солото на знаменитата филмова песен "Марш на Нахимовците". Дойде ред за репетиция на целия хор. Дирижира Бочев. Започваме ние, и диригентът прекъсна песента. Обърна се строго към дъщеря си
- Лиляна, това дете не може да се смее!
Той се беше опитвал със своята усмивка да предизвика моята. Без успех. Аз си бях темерутин. 
Лиляна му се сопна
- Не се смее, но пее добре!
На което големият музикант, слушал стотици красиви гласове, отговори с чувство
- Той пее ПРЕКРАСНО, но не се смее.
Лиляна не пада по гръб
- Той ще се научи!
Вятър, не се научих, но Бочев се примири.

Няма да ви занимавам защо не станах певец. От всички Бодросменци които се опитаха, само Михаил Белчев успя донякъде. Имал съм късмет да не опитвам, щото нямаше да съм по-добър, напротив. То само глас не стига. Я виж великия глас Орлин Горанов? А великият тромпетист Луис Армстронг, с глас ли пееше?  Не, той ръмжеше. И с чувство за хумор! Когато го попитали докога ще пее, отговорил "Докато ми пресипне гласът". Велик син на черното Гето! То и моят квартал Надежда имаше нещо гетовско, но аз до величие не стигнах.

И за артист не кандидатствах, макар че в драмсъстава на Двореца на Пионерите две години играх главните роли с Ванча Дойчева. Това е един от интелектуалните ми успехи - вярно съм преценил, че няма да стана голям актьор.

Няма да разказвам, защото заслужава отделен разказ, как през 1974-та от Харков пристигна технолог, който снима ЕДНА моя скромна тръбоогъваща машина, заменила ЧЕТИРИТЕ, предложени в лицензната документация. Дадох му и чертежите. Хората са се опасявали, че като не поръчваме техните машини, ще провалим усвояването на верижния БТР-амфибия в Червен бряг. Не го провалихме. Но те в недоверието си бяха произвели и изпратили в Червен Бряг тия машини. Видях ги, ненужни, полу-разопаковани и прашасали и ги познах. Сигурно сме платили за тях пари, които можеха да ми спестят години на бедност, с два брака и четири деца, да дава Гспод здраве и живот....

Уви, за главното дело на живота ми, научните мъки описани в 6 броя "Писма в бутилка" в блог.бг, почти не съм получил похвала. Само един доцент през 1986-та пророкува, че математическата формула която съм намерил, (скрито-)гаусова алтернатива на Парето-разпределение на иновациите, ще предизвиква нарастващ интерес и може да ме ограбят. Един професор наистина се опита, май. А  друг професор пестеливо каза, че тоя особен моном трябва да има "физически смисъл" и ми написа собственоръчно с печатни букви "ЕПОНИМИЯ" - "даване на име", термин от древна или антична Елада. Което си изтълкувах, най-кратко казано, като предупреждение, че съм встъпил в борба за ДАВАНЕ ИМЕ на нов раздел в науката, но едва ли ще успея...

От забавачката до пълнолетието, майка ми винаги плачеше когато се появявах на сцената. Щото бях все в главната роля. Май е имало защо да плаче...

Класният ми от гимназията ми даваше главните роли в драмсъстава. Може би понеже бях и математик и малко спортист, веднйж ми каза кой-знай защо "Ако се роди такъв човек (талант или гений) в бедно семейство, ще страда много".Да, но творчеството, дали в изкуството или в науката, дава МОРАЛНИ СИЛИ и оптимизъм на човека да понесе несгодите. (И лотарията на генетиката, естествено.)

То една хвалба...
Бащата на първата ми любов, гимназиален учител по математика и виден син на славното софийско село Кумарица, кой знай защо, от ревност ли, беше казал за мене, че "ме е майка с черен повой повивала". И така се случи, че не се оженихме. Имам пост за това.
И наистина, когато около 7-8-годишен ме заведоха да купим първия ми балтон, въртях, суках, плаках, но се наложих да ми купят черен, дюс черен...
Първата ми главна роля беше на 5 годинки, в лятната детска градина на бабиното село. Играехме песента "Зеленчуци който не яде", и аз бях Цветанчо, който посреща у дома си пеещите зеленчуци.
Но в предучилищната деска градина, вече бях влезнал в амплоато си. Главната роля беше на... черна БУЦА ВЪГЛИЩА, която трябва да изгори, за да топли децата...
И до днес черните дрехи са ми любими.

Не съм подозирал такъв талант у тебе , Красимире!
Първото, което ми идва на ума , е старата народна мъдрост-Който пее зло не мисли!
Но талантът не е изписан на челото, така ,че място за чудене няма!
Който може ,си го може
И майка ми е задавала въпрос-Откъде идва това у тебе? Добро има предвид Отговарях и просто-Ами от вас, родителите ми, вие сте ми го дали!

Хубава Нова Година!

Изглежда ти си пожертвал спортните си таланти, в интерес на науката. Нашата наука се развиваше с невиждани темпове, но "промените" прекъснаха тоя възход. Не можахме да достигнем до ПЪЛНА РЕАЛИЗАЦИЯ на заложбите си като народ.
Малък пример. Четвъртото място на олимпиадата в Сеул, което щеше да бъде ТРЕТО, ако САЩ и СССР не ни бяха отнели медалите от щангите, това ФАНТАСТИЧНО класиране пред Германия, Англия, Китай и домакините, го дължахме не само на масовия спорт, но и на НАУЧНИТЕ методи, разработвани във ВИФ, сегашната Спортна Академия...
Предполагам, че ако ТИ беше в Масачузет или Оксфорд, можеше да бъдеш нобелист...

Въпросната тръбоогъваща машина беше преразход на интелект за дребен обект. 96 тръбопроводи с различни диаметри, трябваше да се огъват в сложни триизмерни контури. Авио-ремонтният завод срещу аерогара София, в който работех, не беше голям. Имаше инструментална работилница с 5-6 работника. Не знаех, че за БТР-а са отпуснати стотици милиони. Как да възложа 4 нестандартни лицензни хидро-пневматични машини на 5 работника? И впрегнах мозъка си български.
Първо забелязах, че с някои хитрости четирите машини могат да бъдат заменени от една. За корпус и резервоар за масло, две в едно, взех тръба от боклука. За хидро-пневмо-цилиндри - бракувани такива от двигатели на самолет АН2. В склада имаше самолетни дросели, клапани, релета, бутони и др. с изтекъл срок. В ход направих и дребни изобретения, приложих и въжена предавка вместо зъбна, което премахна радиалните сили и позволи голямо опростяване. И машината излезе почти без пари. Имах един помощник, младо момче със средно образование. Като дойде мигът да пуснем машината, то получи сърцебиене и приседна на пода. А машината изпухтя и заработи!!! Работила е поне 15 години, докато се е произвеждал БТР-ът. За нея получих награда 300 лева от изложбата на ТНТМ в Пловдив. Почерпих и си купих шлифер и костюм, щото нямах...
А за съветските машини сме платили поне 30 000, ако не 50. Нестандартно оборудване на цената на 3 или 5 апартамента тогава, или 200-300 мои скромни месечни заплати...

От детската градина до пълнолетието, майка ми винаги плачеше когато се появявах на сцената. Щото бях все в главната роля. Май е имало защо да плаче...